Риболов на Тунджа

[spoke]

Бабушка- Бабушката е сладководна риба от семейство шаранови, погрешно наричана още червеноперка поради тово че трудно се различава от истинската червеноперка. Бабушката е разпространено в голяма част от Европа и Азия. Завъдила се е в Северна Америка и Австралия, но там се счита за вредител, защото се конкурира за храна с местните риби и мъти водите. У нас е обект на промишлен и спортен риболов и е широко разпространена.
Живеят огромни популации в повечето езера, язовири и бавнотечащи реки. Тя е основна част от храната на повечето хищни риби у нас.

Развитите риби достигат дължина 45 см и тегло 1.8 кг но такива екземпляри са рядкост. В България най-често се улавят 50-100 грамови бабушки, но в големи количества, тъй като рибите плуват в огромни пасажи.
Перките на бабушката са оранжеви или с червеникав оттенък. Около лещата на окото също има оранжева шарка. Броят на лъчите в гръбната перка е от 10 до 12.

Храни се с насекоми, червеи, мекотели, водорасли и др. Толерантна е към замърсени води и води с ниски концентрации на разтворен кислород.

Бабушката се чифтосва успешно с червеноперката и платиката.

Каракуда- Каракудите са род сладководни риби от семейство шаранови.
В нашата страна обитават два вида — Сребриста каракуда и Златиста каракуда. Срещат се в застояли или не много бързи води. Тялото е сравнително по-високо от това на шарана, но за разлика от него нямат мустачки и размерите са по-малки.
Каракудите са вегетариаци или всеядни. Издържат много ниско съдържание на разтворен кислород във водата. Златните рибки са подвид селекционирани каракуди.

Обичаен обект на спортния риболов. Счита се, че не притежава високи вкусови качества, което честно казано е много чудно. Приготвена добре не отстъпва на повечето видове риба по вкус.

Използвана стръв при ловене на Каракуда
Бял червей, хляб, торен червей, пшеница, царевица ...
Възможен улов на Каракуда.
Распер- Отличен плувец със стремителен издължен силует. Това е една от нашите най-бързо плуващи риби след пъстървите и скобара. За съжаление не е повсеместно разпространен и затова не са много риболовците, които са имали щастието да го опознаят.
Най-често расперът е бъркан с речния кефал, но за разлика от него рибата не е толкова вретеновидна, а по-скоро наподобява неимоверно пораснал гигантски уклей. Фактът, че го бъркаме с подобни роднини и братовчеди, говори, че и расперът е от шарановото семейство. На дължина при обилна храна той може да нарасне до 60–80 см, а на тегло достига 6–7, а рядко и дори 10 килограма. Гърбът на сребристата отстрани риба е доста широк, синкав или тъмносив с леко странично преливане. Люспите са сравнително ситни, а плавниците – големи, щръкнали и сивкави на цвят. Очите на рибата са жълти със зелена черта в горния край.
Опашният плавник е могъщ и широк с твърди лъчи, но за разлика от този на клена е с дълбоко стреловидно изрязване в средата. Устата на распера е голяма, с тъмна издатина на долната челюст, която се прибира в нарочно вдлъбнато място на горната челюст. Главата му е по-заострена от тази на кефала, пък и цялата риба има по-стремително удължен силует от него. Расперът е отявлен хищник, след като навърши година или по-скоро достигне към 200 грама тегло. От този момент нататък той безпощадно преследва дребните рибки, с които се храни – уклейки, бабушки и белици.
У нас популацията му е главно в Дунав, но се среща и в долните течения на Струма, Места, Тунджа и някои по-големи язовири. Това е хищникът – мечта за спортния риболовец. Той не се крие из подмолите и шубраците като пъстървата и сома, а излиза на лов по откритите бързи и чисти води. Любими места за него са тлъстите бързеи и горните пластове на води с умерено до силно течение. Понякога обаче той се държи в по-дълбокото, откъдето изненадващо подхваща набег към повърхността. Атаката му е неотразима. Понякога той просто се преобръща насред стадото дребни рибета, удряйки с разперената си опашка по водата, за да ги зашемети.
Друг път атакува ятото дребосък, изскачайки над водата и падайки върху него с разперени перки и отчетлив плясък. Третият му тактически похват се забелязва по-рядко, но е върхът в рибешкото царство. Расперът цепи със страшна скорост под самата водна повърхност, като понякога дори гръбният му плавник може да се види. Преди набелязаните за атака рибета той слиза на по-дълбоко и с едно контролирано завъртане ги повлича в направен от него водовъртеж. После от центъра на фунията ги чака огромната му зейнала беззъба паст.
В тихо време без вятър шумът и плясъкът от атаките на распера се чуват надалеч, понякога на стотина метра. Расперът обаче е изключително дневна риба. В това отношение той се е нагодил към навиците на пасажите, които преследва. Все пак в началото на лятото, когато денят е най-дълъг, а нощта е лунна, той продължава да ловува чак до сутринта.
Уклей- Уклеят е представител на семейство шаранови. Може да изглежда невероятно, но всъщност малката сребриста рибка е близък братовчед на дебелия тромав шаран. По въпроса за размерите на тази сякаш отлята от сребро рибка в научната литература се срещат различни величини. Най-често дължината є се определя в границите 15–20 см, а теглото є – между 80–100 г. Въдичарите обаче знаят, че това не е точно така, защото в нашенските рубрики “Добър улов”, “Златната въдица” и “Лична слука” неведнъж сме виждали снимки на “исполински” уклеи с дължина 25 см и тегло към 160–200 грама. Но все пак ихтиолозите имат право, защото уклеи с рекордни трофейни размери се срещат наистина само по изключение. Уклеят е рибка с продълговато, странично сплескано тяло, с изящна стремителност и хармоничност. От пръв поглед е ясно, че имаме работа с отличен и бърз плувец. Гръбчето най-често е зелено, синьо-зелено или сиво-зеленикаво, а понякога и с по-тъмен маслинов оттенък. Част от оцветяването на гръбчето сякаш премива странично и по-надолу, където се губи в подчертано металното сребро на люспите. За такова малко рибе те са добре оформени и достатъчно едри. Характерно за тях е, че лесно и бързо опадват при хващане на уклея в ръце. Перките най-често са сивкави, като в основата си могат и да жълтеят леко. Характерна за рибката е и аналната перка, която е удължена подобно на кил. Очите са подчертано сребристи. Като повечето риби на въздух уклеят губи част от красотата на цветовете си, но все пак не така рязко, както това става с балканската пъстърва. Долната челюст на уклея е не само по-дълга от горната, но е и характерно извита нагоре. Това показва и типичният за тази рибка начин на хранене – често на самата водна повърхност, преследвайки малки мушици, комари и други ситни летящи твари. Уклеите редовно изскачат над водата, особено привечер, когато насекомите са близо над нейната повърхност. Те ги атакуват директно или, скачайки, ги намокрят с пръски вода, за да прекъснат полета им. Това, разбира се, важи за по-големите, вече поотраснали рибки, иначе ситният уклей се храни предимно със зоопланктон. Рибката живее около 8 години, у нас достига полова зрелост на втората си година. Размножава се през втората половина на пролетта на големи пасажи, като хвърля хайвера си на порции в зависимост от температурата. При рязкото є понижаване за няколко дни уклеят прекратява хвърлянето на хайвера и го подновява чак когато температурите трайно се повишат. В нашите води тази рибка е разпространена почти навсякъде. Все пак по-добре се развива в дълбоки водоеми с бистра и чиста вода – язовири, кариери за вадене на чакъл, реки със средно течение. Определено не му понасят блатата и горните участъци на реките, едно, заради студената им вода и, друго – заради бързеите, които не обича много. В заключение за вида може да се каже, че предпочита стоящи или бавно до умерено течащи води с по-голяма дълбочина, независимо че обитава предимно горния им слой. Оттук следва и изборът на местата за риболов на уклей: във водоемите със стоящи води – места с по-рязко увеличаване на дълбочината и със стръмни, не обрасли брегове; в реките – вирове с обръщане на течението и пак с достатъчна дълбочина.

Използвана стръв при ловене на Уклей
Уклеят е типична стадна риба. Където видим един, неминуемо трябва да има и други. Често борбата за хляба насущний при тези рибки може да се наблюдава елементарно. Достатъчно е да хвърлим малко хляб наблизо и да изчакаме. Отначало сякаш като от нищото изникват две-три рибки. След няколко минути, ако и стадото е някъде наблизо, направо става напечено. Коричката хляб се мята насам-натам, а уклеите се стрелкат наоколо като полудели, докато парченцето хляб не се “стопи”. Тогава за минута-две безразборното щъкане продължава като по инерция и после всичко се връща в първоначалното си състояние отпреди “експеримента”. За риболовеца това означава само едно – непрестанно подхранване до края на излета. Уклеите обичат силно накиснат хляб, кюспе на прах, трици. Захранката за тях не бива да отива на дъното, особено ако мястото е по-дълбоко от 2 метра. Тогава тя става безполезна за уклея и бързо привлича други видове риби като бабушката, които могат и да объркат уклейския ни излет. Стъвта за тези стрелкащи се рибки трябва да е с малки размери, за да не ги затруднява при мълниеносното є поемане. Класиката е белият червей, особено средният размер, защото, ако е едър, уклеят вече ненужно ще се забавя с поемането му. А ако във водоема уклеят е по-дребен – направо можем да си скъсаме нервите. Добра лятна стръв са мравките и техните яйца. Мачканият бял хляб на малки топченца също върши работа. Още по-добро е жилавото тесто, но това не е стръв за всеки въдичар поради сложното му поставяне на куката и свързаната с това загуба на време. Мухите и изобщо всички ципокрили малки насекоми са идеални за уклея, но ловенето им е трудно, поради което за стръв се слагат инцидентно. Едрите уклеи през пролетта и есента излизат и на ситен торен червей, но това е изключение от правилото. В късна есен и ранна пролет уклей може да се лови и на парченце солена сланина. Зимният риболов на уклей е възможен, но е слаборезултатен.
Възможен улов на Уклей.
Бибан- Бибанa е риба от семейство Костурови срещаща се и в България.
Макар и рядко може да бъде обект на спортния риболов.

Mестните я наричат "Лигав костур" заради слузта по тялото. Рибата е с превъзходни вкусови качества - нещо средно между костур и попче, но изключително трудна за чистене, заради бодливата си гръбначна перка и костиците по хриллете с острота на бръснарско ножче.
Навиците и местообитанието на тази риба се препокриват с тези на костура.

В България се срещат три вида- обикновен, високотел и ивичест бибан. Най- разпространен е обикновеният бибан. Дължина до 15- 20 см, тегло до 70- 100 гр.Тялото е късо, сравнително високо, странично сплеснато, покрито със средно големи ктеноидни люспи (със зъбоподобни израстъци). Устата е малка, крайна, със ситни четинковидни зъби. Гръбните перки са срастнали в една, но но отчетливо се различава бодливата част (13-15 бодливи лъча) от меката (11-14 разклонени лъча). Тялото е изпъстрено с многобройни малки тъмни петна.
Разпространение: в Средна и Източна Европа, в Сибир до р. Колима. У нас в Дунав и приустиевите зони на дунавските притоци. Разселена е изкуствено в някои язовири. Обикновеният бибан е дребна, сладководна, дълбоководна, стадна риба. Предпочита бавнотечащи и стоящи водоеми с високо съдържание на кислород. Живее около 6-7 години. Полово съзрява на 1-2 години. През април-май хвърля на няколко порции по 100 хил. хайверни зърна. Храни се с ларви на насекоми, хайвер и личинки на риби. Расте твърде бавно. Плевелен вид.

Използвана стръв при ловене на Бибан
Торен, бял червей, пинки и др.
Възможен улов на Бибан.
Костур- Типичен хищник, дал името си и на семейство костурови, добре представено и в нашите води.
Стадна риба, водеща типично дневен начин на живот. Напоследък популацията му е в период на териториална експанзия в нашите реки, язовири и водоеми.

Риба с отлична приспособимост към всякакви дълбочини и води. Костурът днес може са се открие дори в реки с бързо течение, с изключение на пъстървовите зони.
В същото време той вече се е настанил и в покритите с водарасли типично лински блата. На дължина е в състояние да достигне до 50–60 см, а на тегло до 5 килограма. Всичко обаче зависи от конкретните условия на обитание. При костура имаме и типично израждане на популацията поради пренаселване на даден водоем и липса на регулиращи развитието му врагове. Понякога той се размножава взривно и в следващите няколко години потиска останалите обитатели на водоема. Тази “победа” обаче го обрича на израждане и на размери на хищно джудже. Все пак тялото на нормалния костур, който е случил на условия, е изразено странично сплескано, но скъсено и високо. При по-едрите екземпляри е характерна гърбица и значително по-дебело, налято тяло, отколкото при младите риби. Люспите са ситни, много твърди и почти не могат да се отделят от дебелата му кожа. Главата е сравнително малка, с голяма, силно отваряща се уста със ситни зъби, но без кучешки. Очите са големи и оранжеви.
Гърбът на рибата е сиво-зеленикав или тъмносив, понякога и кафеникав.

Страните са по-изсветлени, като по дължината на тялото има отчетливи тъмни ивици. Броят на тези прикриващи хищника шарки е от 5 до 9.
Гръбните перки са две последователни, почти една до друга, но отделни, с бодливи лъчи. Изобщо цялата риба е някак драскаща на пипане и необикновено бодлива, щом има шипове дори на хрилните капаци. Долните плавници и опашната перка са оранжеви, като само първият чифт зад хрилете е жълтеникав. Цветовете обаче не са абсолютна даденост – като при повечето хищни риби те силно зависят от особеностите на околната среда. Поведението на костура е лесно предвидимо. Той се храни само по светло. Сутрин на ята тръгва към плитчините, за да “закуси” в компанията на дребните рибки. Нощта обаче е прекарал в дълбокото. Придвижването обикновено е на стада, съставени от близки по размер риби. Така канибализмът се свежда до минимум, но ако два пасажа с голяма разлика в размера се срещнат, настава сеч. По-едрите парчета се движат по-предпазливо и се държат винаги на границата с дълбочина, което им вдъхва сигурност. Само най-огромните костури живеят самотно като в манастир в най-дълбоките ями, край камари от камъни и скали. Женските екземпляри са отчетливо по-едри от самците в пасажа. Освен денонощните миграции костурът предприема и сезонни пътувания.

Есента при първите по-сериозни захлаждания костурите минават в по-дълбоки и топли води.
Зимата прекарват в активно състояние и често именно те са най-многобройните риби при подледния риболов. Напролет преселението отново изкарва ятата костури към плитчините, където са и дребните рибки. Практически костурът е целогодишен въдичарски обект.
Само в най-големите горещини той намалява вълчия си апетит, но привечер или по-рано сутрин се лови, дори и в юлските горещници.

Използвана стръв при ловене на Костур
При изявения хищник захранката направо е глезотия.
Но ако тя се употребява в пестеливи количества при зимен излет на лед, значи действа професионалист.
Подхранката от щипка кълцани червеи или червенки също подобрява кълването на вече откритото ято и го задържа под дупката.
Класическата стръв за добър костур без оглед на сезона са дребните рибета. И макар че с огромната си паст костурът е в състояние да налапа риба, наполовина колкото него, най-добри си остават рибките до 5 сантиметра на дължина.
Ако все пак искаме да сме перфектно подготвени, рибетата с удължен силует са по-подходящи.
Най-добре е обаче да не правим много експерименти, а да се стремим да намерим от тези дребосъци, с които той се храни във водоема си. В случай, че не е възможно да се осигури жива стръв, може да опитаме е на мъртви рибки или дори на парчета от тях.
Резултатите са по-слаби, но дори опашки от пресносолна цаца често се приемат с охота.
Торните, белите и земните червеи също вършат работа, особено при липса на рибета рано напролет или през зимата
Възможен улов на Костур.
Речен кефал- Тялото е странично сплеснато, по-вретеновидно при младите индивиди и по-източено с напредване на възрастта.
Покрито е с едри люспи, със синьо-зеленикав, тъмнозелен, кафеникаво-зелен, тъмносив до черен гръб, зеленикаво-сребристи или жълто-златисти страни, бял блестящ корем и оранжеви до червеникави перки.
На дължина в зависимост от условията може да достигне до 80 см и тегло до 6-7 кг, като обичайните размери са 30-40 см и 0,5-1,5 кг.

Главата има характерно широко чело, а устата е голяма с удебелени устни. Има отлично зрение, с което се доближава до пъстървовите видове.

Речният кефал е посъвместно разпространен среща се в малки, бързи рекички с по дебела вода, средните течения на големите полски реки, стари корита и язовири. Избягва затинени дъна обрасли с много растителност.
Хвърля хайвера си април-май. Веднага след това започва лакомо да се храни и не отказва нищо: малки рибки, жабчета, раци, насекоми и др. Спада кям хищните риби.

Използвана стръв при ловене на Речен кефал (Клен)
Мачкан хляб с кюспе, бели червеи, какавида, стандартни захранки.

Плодове - череша, вишна, слива и др.
Изкуствени примамамки - Блесни , воблери, сухи мухи, нимфи.
Възможен улов на Речен кефал (Клен).
Червеноперка- Червеноперката е сладководна риба от семейство шаранови. Обект е на промишлен и спортен риболов.
Почти идентичната на вид бабушка често се смята погрешно за „червеноперка“ от повечето рибари. Двата вида се чифтосват успешно.

Има характерни оранжево-червеникави перки, от където идва и названието ѝ. Тялото е дълбоко. Люспите са жълтеникави. Гръбната перка е разположена далече от главата.
Броят на лъчи в тази перка е 8 или 9. Устата ѝ е сплескана и сочи нагоре поради навика си да всмуква насекоми и друга храна от повърхността.
Средната нормална дължина, до която достига е около 15-20 см. Екземплярите, които достигат максимална дължина са от порядъка на 35-36 см. Рядко може да достигне тегло от 2 кг.

Разпространена е в цяла Европа и североизточната част на Мала Азия. В България е разпространена в почти всички реки и язовири, но в малочислени количества.
Храни се с безгръбначни животни и растителна храна, близо до повърхността. Не е придирчива към чистотата на водоемите.
Бяла мряна- Силна, едра и отлично приспособена за живот в течащи води. Тялото є е цилиндрично, обтекаемо, с леко стеснение в предната част. Люспите са ситни, но здраво прикрепени към тялото. Изобщо цялостната конструкция на бялата мряна говори за мощта на шарановите риби, към които принадлежи, и за финеса на най-добрите плувци в бързи води.
У нас тази дънна и стадна риба се среща главно в Дунав, но често се лови и в неговите притоци. В миналото популацията є е била разпространена доста нагоре по течението на Искър, но сега очевидно е намалила ареала си на обитание. На дължина бялата мряна достига внушителните 80–100 сантиметра, а на тегло – 6–8 килограма. Главата е с конусовидна форма, с долна, отваряща се като рило напред уста, в ъглите на която имаме по едно дълго мустаче. Двойка по-къси мустачета овенчават и предния край на муцуната.
Очите са малки, а гръбната перка – голяма и извисена. В началото си тя има здрав твърд назъбен лъч като при шарана. Аналната перка е скъсена и някак прибрана към тялото. Опашният плавник е мощен, със стремителен силует.
Чифтните коремни плавници и аналната перка са оранжево-жълтеникави, а гръбният и опашният плавник са сивкаво-кафяви. Гърбът на мряната е кафяв или дори по-тъмен, страните є преливат в златно-зеленикаво, а коремът е светлобежов или мръсно бял.
Бялата мряна е типична дънна риба. Тя се храни само по дъното, като предпочита то да е чакълесто, глинесто или каменисто. Всеядна е, но с превес на животинската храна, която активно търси по осезание дори в замътени води с чувствителните си мустаци. У нас освен бялата и черната мряна се среща и още един вид, маришката мряна – Barbus cyclolepis.
Тя прилича повече на черната балканска мряна, но няма черни петна в окраската на перките си. Достига до 30 см на дължина и се среща както в Марица, така и в Струма, Места и техните притоци.

Използвана стръв при ловене на Бяла мряна
Ларви на насекоми, червеи, пиявици, мамарци, мекотели, раци и дори рибки са в основното меню на бялата мряна.
Възможен улов на Бяла мряна.
Лин(Кленик)- Той е като пришелец от наистина друг свят – света на мълчанието. Линът е може би най-привързаната към тишината и спокойствието наша риба.
Иначе и той принадлежи към голямото рибешко семейство на шарановите. От всичките ни сладководни риби линът може би е най-слабо познатият вид за повечето хора. Причината е в това, че той никога не се е продавал в магазин или сервирал в ресторант. Това пък от своя страна е свързано с местообитанието му и почти пълната невъзможност да се лови в големи количества по промишлен начин. Така че линът е известен предимно на въдичарите. Колцина от тях обаче са имали среща с едър лин – това си остава загадка. Тялото на тази наистина златна риба е някак скъсено. То е леко изгърбено и странично сплескано, покрито със ситни, здраво хванати към кожата люспи.
Другата забележителност на лина е, че той е покрит с дебел прозрачен слой слуз. Някои учени смятат, че това му помага при провирането през стъблата на водните растения. Той прави рибата като гланцирана и необикновено хлъзгава, ако се хване в ръце. Когато линът бъде изваден от водата на въздух, този предварително “желиращ” го слой започва да потъмнява на големи петна, които сетне се олющват, откривайки златните люспи. В традиционните представи на западноевропейците на лина се приписват почти човешки качества.
Дори и днес, в иначе сериозни справочници по риболов, продължава да се твърди, че линът е рибешкият лекар. Всички наранени и нахапани от хищници риби отивали при д-р Лин, за да се отъркат в неговата целебна слуз. Така раните им веднага зараствали. Това било и причината щуката да дели една е съща ниша във водоемите с него, без да му налита. От цялата тази романтика обаче, изглежда, е истина само последното изречение, и то с допълнението, че слузестият хлъзгав рибок не е по вкуса нито на костура, нито на бялата риба, дори и да им се поднесе, както се казва, на тепсия.
Сред другите забележителни черти на тази наша риба е и фактът, че при нея имаме най-ясно различаване на мъжките и женските индивиди. Мъжките линове имат по-дълги и някак по-стройни чифтни коремни перки. Цветът на лина е зеленикаво-златен. Гърбът е по-тъмен, а страните преливат като скъпо, ситно изковано бижу. Коремът е по-светъл, но пак е с метален вид. Перките са хармонично окръглени, жълтеникаво-кафеникави на цвят.
Очите са изненадващо малки и червени. Устата е месеста, с по едно малко мустаче в ъглите. Линът е много бавно растяща риба. На дължина той може да достигне 50–60 см, а на тегло дори над 5–6 кг. Характерно за него е и дебелото опашно стъбло, което придава известна тромавост на неговия силует. Линът е и истински рибешки мързеливец. Напълно възможно е той да живее с години на едно и също място във водоема. Движенията са му вяли и бавни, което обаче не му пречи да се преобразява в истински борец след засичането. Линът обитава тихи и обрасли с висша водна растителност води – блата, язовири, гьолове от речни разливи и дори заливи без течение в самите реки. Храни се предимно по дъното, ровейки в тинята за личинки и червеи.
Топлолюбива риба, която предпочита плитките части на водоема, които сутрин първи се нагряват, а вечер последни изстиват, но задължително в близост до покрити с растителност пространства – камъш, ръждавец, тръстики, които є дават храна, сигурност и спокойствие.
Сивен- Американски вид, изкуствено размножаван и разселван и у нас. Формата на тялото му е като на балканската пъстърва. Заради маслиново зеления му гръб с едри тигрови ивици и петна е смятан за най-красивата пъстървова риба в нашите води.
Коремните му перките са наситено червени, с хармонична бяла и черна ивица в предния край. На дължина достига 40 см, а на тегло 1–2 кг. Сивенът обитава най-студените води. Храни се с насекоми и личинки. У нас го има в някои рилски езера и потоци, добре се развива и в яз. “Белмекен” и яз. “Широка поляна”.
Черна мряна- Балканската мряна държи нещо като рибешки стандарт за красота. Нещо повече, тази прекрасна риба си е спечелила завинаги място на красавица и в българския фолклор.
Традиционното оприличаване на моминската хубост на мряна риба никак не е случайно. Защото формата на балканската мряна е съвършена. Рибата е вретеновидна, някак приятно закръглена и е покрита със ситни здраво захванати люспи. Иначе и балканската мряна е от семейство шаранови. Размерите на черната мряна рядко надхвърлят 35 см на дължина, а теглото є може да достигне и до 1 кг.
Цветовете на мряната силно зависят от околната среда. Най-често рибата е златиста, изпъстрена със ситни тъмни петънца. Ако обаче дъното е повече каменисто, отколкото песъчливо, можем да срещнем и биещи на сребро екземпляри. Гърбът при черната мряна винаги е по-тъмен, понякога до опушено бронзов или откровено сиво-черен. Плавниците най-често са жълтеникави на цвят, но ако рибата е в брачен период, могат да бъдат и чисто оранжеви. Характерна за балканската мряна е аналната перка, която е силно прибрана към тялото.

От другите видове мрени – от бялата – Barbus barbus, маришката – Barbus cyclolepis, и резовската – Barbus tauricus Kesseler, я отличава последният удебелен лъч в гръбната перка. При черната мряна той е мек и не е назъбен в задния си край. Главата на рибата е малко източена и удължена. Устата е долна с месести и здрави устни, гарнирани с два чифта мустачки. Първата двойка мустачки е в ъглите на устата и са по-големи.
Втората двойка се намират на върха на муцуната и са по-малки. Черната мряна е типична стадна риба. Така че, хванем ли една, трябва да сме готови да излъжем и нейните посестрими.

Използвана стръв при ловене на Черна мряна
Може да се използва торен червий които е много полезен.В повечето справочници пише, че черната мряна обитава участъка на реките, намиращ се непосредствено след пъстървовата зона. Това е вярно, но не ни дава и най-малка представа за чудесните речни кътчета, в които можем да търсим тази риба.
Балканската мряна намира добри условия за развитие в горните и средните участъци на нашите реки. А това най-често са прекрасни речни дефилета с много завои и скали с поредица от бързеи и вирове. През топлото лято мрените предпочитат да се задържат в бързеите, където ровят по дъното в търсене на ларви и дребни речни животинки. Понякога пасажи от еднакви по размер риби излизат на много плитко в някой по-тих пясъчен залив, за да се напекат на слънцето.
Привечер мрените напускат бързеите и се прибират в по-дълбоките вирове, за да прекарат нощта в по-голяма безопасност. През есента мрените очевидно се запасяват за зимата. Някъде от втората половина на септември, та до началото на ноември е периодът на голямото и устойчиво кълване при черната мряна. Количеството на захранката, която ще хвърлим, зависи преди всичко кой вариант на риболов ще изберем. Ако познаваме мястото и сме сигурни в него, захранваме здраво с 5–8 големи топки мачкан с глина хляб.
В зависимост от наличието и силата на течението тази захранка се хвърля с известно предварение – по-нагоре по течението. Ако ще практикуваме речен риболов с честа смяна на вировете и много движение, захранваме с две-три топчета колкото орех. Хвърляме двайсетина пъти и ако няма резултат, отминаваме нататък. При всички случаи обаче захранката в река изисква повече време, за да подейства. Така че се хвърля упорито, докато не отчетем първите удари. Обикновено това са по-дребни мренки, които скоро ще бъдат прогонени от по-едри парчета. Това е много характерно при черната мряна – тя е способна да води истински подводни битки за територията, богата на храна.
Подхранката вече може да включва и елементи от стръвта. Все пак и тя е добре да бъде измесена с глина, за да дава и мътилка, която силно привлича дънните риби.
Възможен улов на Черна мряна.

Бяла риба- Тялото на бялата риба е удължено и сплеснтао странично. Покрито е с малки бодливи люспи. Има две гръбни перки, разположени близо една до друга. Коремните перки се намират на гърдите, почти под кръдните. Устата е голяма и снабдена с остри зъби. Гърбът е зеленикавопепеляв. Отстрани се очертават 8-12 кафяво черни напречни ивици. По гръбните и опашни перки също се наблюдават тъмни петна. На дължина достига 40-60 см, а на тегло-3 кг.
Бялата риба обитава долните течения на реките, р. Дунав, язовирите и слабо солени езера и блата край морето-Мандра, Бургаско, Белославско и Блатница. Размножването започва към края на март и продължава до края на май при температура на водата 10-26 градуса. Хайверът се изхвърля на порции и полепва по водната растителност. В зависимост от температурата на водата излюпването протича за 3-10 денонощия.
Бялата риба е типичен хищник. Храни се с по-дребни риби (езерна трицона, попчета, атерина, а в сладките води с различни шаранови). Малките до към 4-5 годишна възраст са зоопланктоноядни. Нарастването е различно в зависимост от храната, но в началните години то е по-ускорено, а в последствие се забавя.
Морунаш- Морунашът (a.k.a. Гърбавица, Гърбак) е риба в екологичен и житейски подем.
В последните години срещата с него е все по-честа, и то не само в реките, а и в затворени водоеми. На пръв поглед морунашът силно наподобява скобара.
Приликата обаче е повече в силуета на рибата, отколкото в подробностите. Морунашът също е шаранова риба, но като биология е много по-близо до платиките, отколкото до скобара.
И при него имаме долен кил без люспи, кил зад гръбната перка, но с извити люспи, и пространство от главата до гръбния плавник с лека вдлъбнатина в средата. Муцуната му пък напомня тази на скобара, но устата на морунаша е много по-различна от неговото длето. Ако гледаме устите им в разтворено състояние, при морунаша имаме кръгла форма, а при скобара правоъгълна. Размерите на морунаша са до 40 см дължина и до 2 кг тегло.
Обикновено ловените екземпляри обаче са далеч от теоретичните постановки. В този смисъл улавянето на парче над половинка си е сериозно постижение. Обикновеният морунаш е стадна риба, която се движи на пасажи от екземпляри с еднакви размери и рядко допуска по-едри риби.
Гърбът е тъмносив, зеленикаво-маслинен или дори синкав. Страните са сребристи, а долните перки червени като на клен. Гръбната перка е сива, каквато е и опашката. Очите са сравнително големи за размерите му и заедно с издадената напред заоблена муцунка придават вид на постоянна почуда у морунаша. Рибата се среща в Дунав и прилежащите наши реки, но напоследък се появи и в средното и долното течение на Струма, и в някои язовири. Нужно е уточнението, че у нас обитава и още един вид – маришкият морунаш, известен повече с пловдивското си име карабалък. Научното му название е Vimba melanops.

Тази риба се отличава лесно от обикновения морунаш с по-малки размери и тегло до 700 грама. При карабалъка отсъства покрития с извити люспи кил зад гръбната перка. Окраската на маришкия морунаш е по-тъмна, а плавниците му са сивкави или най-много жълтеникави. Карабалъкът също е типично стадна риба. В хранителните предпочитания обаче няма съществени различия, затова по-нататък ще говорим само за морунаш. Рибата е всеядна, но с по-голяма охота поема и търси животинска стръв. Червеи, насекоми и ларви са естествената храна на морунаша. Понякога той се съблазнява и от семена, но това става по-рядко.

Използвана стръв при ловене на Морунаш
Мачкан или стрит хляб, царевично брашно със ситно кюспе помагат при събирането на повечето речни риби. Малко глина или пръст за начална мътилка също няма да навреди, особено напролет или в напреднала есен.
Подхранката може да е по-богата на елементи от стръвта като кълцани торни червеи, бели червеи и кастери. Средните и по-дребните торни червеи са класика в стръвта за морунаша.
Хирономусите са огромна част от естествената му храна, мамарците също. Белите червеи понякога дават добър резултат, особено при карабалъка. От растителните примамки са важни вареното жито, тестото, кускусът.
Топченцето мек стиропор е запазена марка за есента, в случай че потърсите морунаша и на тежко с подхранваща спирала.
Възможен улов на Морунаш.
Скобар- Скобарът е типичен речен представител. Тялото му е сребристо, издължено, слабо странично сплеснато, изцяло покрито с люспи.
Населява течещите води в Европа и Средна Азия. Достига дължина до 50см. и тегло до 2кг.
Масово улавяните екземпляри по нашите реки са в диапазона 300-600 грама.

Риби, приближаващи килограм, вече се считат за едри. Разспространен е в Дунав (популацията му нараства през последните години) и всички негови притоци. От южните ни реки с успех се лови в Марица и някои нейни притоци, Тунджа, Струма и Места.

Поради странното разположение на устата си скобарът е принуден да се завърта настрани или направо нагоре с корема, за да приема храна.
На терена на излета това се забелязва като твърде често проблясване на рибите във водата. Скобарът е риба с твърдо установени навици и приумици.
Поради това мнозина риболовци са склонни да му приписват едва ли не човешки качества като капризност, коварство и т.н. Истината е, че скобарите, изглежда, инстинктивно изпълняват някои рибешки ритуали, но с такава вдаденост и последователност, че това изглежда едва ли не като съзнателно поведение.

Любимите им места често съвпадат с тези на черната мряна, поради което двете риби понякога се ловят заедно.

Използвана стръв при ловене на Скобар
Изкушаването на скобара към стръвта на въдицата зависи изключително много от уменията ни да захранваме. Подхранването пък е ключат към задържането на рибите в настървено състояние. Много риболовци от собствен опит знаят, че първоначалното захранване е от изключителна важност в риболова на скобар. Често на един речен вир застават по няколко колеги, които ловят на една и съща стръв. От тях обикновено най-добри резултати има този, който е дошъл пръв и е направил началното си захранване. Скобарите са надушили надолу по течението неговата захранка, тръгнали са в редица към нея и след това вече не се отклоняват от избрания път. Независимо, че по него и други риболовци ги засипват с храна, те най-често упорито си държат на редичката и не се отклоняват от нея. Ето защо първоначалната захранка е толкова важна. Тя може да съдържа и глина, за да пуска надолу по течението примамлива мътилка, или пък може да съдържа трици, брашно и галета – все леки фракции, които също могат да стигнат далеч надолу по течението. След първоначалната захранка, която се дава на няколко пъти от по 4–5 големи топки, идва време и за захранването на самото място. Сега вече топките може да са с жилаво измесен хляб с глина. Хвърляме ги групирано, като целта ни е захранката да се заклещи между камъните по дъното и да си остане в избраната от нас зона. Следващата ни стъпка е да подхранваме по принципа на тотото – “с малки суми, но редовно”.
В момента, когато започват да се обаждат мренки и дребни кленчета, но внезапно изчезнат, значи скобарите са дошли. Обикновено те свирепо разгонват всички риби, които не отговорят на техния размер. Сега вече ни остава само да улучим и стръвта и да започнем вълнуващия риболов с бързия и борбен противник.
Възможен улов на Скобар.
Шаран- Шарана е сладководна риба, която достига до 120 см на дължина и до 35 кг на тегло. Той е вегетарианец, но по-големите риби ядат и малки рибки поради неспособността да си осигуряват необходимото количество храна. Размножава се през пролетта. В нашите води той намира отлични условия за размножаване и живот.

Днес шаранът се отглежда често в язовирни и други водоеми. Високогърбестият шаран има дълги ъглести гръбни перки и четири мустака около устата,с които търси по дъното растения и дребни животинки.
Чрез развъждане и селекциониране в продължение на столетия от него са създадени многобройни раси.Особено известни са унгарските шарани, които отстрани имат съвсем малко едри люспи (едролюспест шаран) както и огледалните (голи) шарани.

През май и юни по камъни и водни растения женските шарани хвърлят хайвера си -до 500 000 хайверни зрънца.Млките рибки се отглеждат в плитки, обрасли с растителност басейни. През есента се преместват в по-дълбоки басейни за презимуване